Архитект Христо Генчев: Мечтайте по различен начин

Разговор с млади български градоустроители за техните бъдещи отсъждания-присъди и над самите тях.

Понятието Етика бива превеждано като Нравоучение, тоест, поучаване (на някого). Това предполага някаква нравствена йерархия: Учителят учи на неща, досега неизвестни и/или непрактикувани от ученика. Това морализаторство не ми харесва. Затова предпочитам да представя Етиката като приканване към Самоограничаване. Степента на обуздаване/себеконтрол на Ego-то и неговата суета най-добре говори за личностната ви извисеност. Някои я закърмят с майчиното си мляко, други не я постигат до края на живота си.

Няколкото думи, които споделям (и съм написал за пръв път сега заради вас) описват само характерни етични ситуации, в които вие като урбанисти ще се озовете. Искам да ви спестя изненадите и блъфовете, които неетичните ви готвят. Така ще сте подготвени срещу лъжливи аргументи. Колко обаче високо ще поставите вие бариерата пред „законната“/узаконената алчност и разгул, пред бездушието и презрението към обикновените, най-често „неми“ хора, зависи само от вашето лично решение/решимост. Етиката не е ограничена нагоре; ще има етични, но ще има и високоетични градоустроители. Надолу Етиката може да се срине до равнището на (само) законност.
Всеки един от вас ще формулира сам своето нравствено поведение. Колкото сте по-сурови към себе си, толкова по-взискателни ще сте към другите, толкова по-добре ще отговорите на нуждите на общественото благо. Учете другите само чрез личния си пример. Сигурно мнозина няма да ви последват, но ще започнат да се срамуват, да крият подбудите си, да действат скришом. Стане ли това, вие наполовина сте успели в битката ви с неетичните.

1.
Закон и етика. Законът урежда отношенията вътре в социума на възможното най-ниско, елементарно равнище – нещо от рода на „най-малък общ(-оприет) знаменател“. Божите заповеди са само десет: ... 6. Не убивай!, 7. Не прелюбодействай!, 8. Не кради!, 9. Не лъжесвидетелствай, 10. Не пожелавай дома, жената, нивата, роба, робинята, вола, осела, добитък, нищо, което е на ближния!Десет на брой са очевидно малко, за да устроят по-развити (от пастирското) общества. В Древен Египет божите заповеди са били 60 на брой. Една например от тях гласи: „Не подслушвай на съседската врата...“, (но съпроводена от двусмисленото пояснение: „... освен, ако не е в полза на държавата!“).
Може да (се само-)укоряваме заради незаконност/беззаконие, но не може да се позоваваме единствено на законността като достатъчно основание за постъпките ни. Държавническа индулгенция от рода на „Поведението на братко и батко не е етично, но не е и незаконно“ е политическа смърт за елитарния (а такъв трябва да е политическият) човек.

Всеки елитарен човек, а такива са градоустроителите, трябва да мотивира поведението си с по-висши категории изисквания. Те са всеобщи (човеколюбие, солидарност, отговорност...), мъжки (кавалерство, войнска дисциплина, жертвоготовност, безстрашие...) или избирателно себеналожени (Хипократовата клетва, Олимпийската клетва, Етични кодекси...). Градоустройствената етика е себеналожено самоограничаване на елитни хора, чиято цел е да бъдат извисени отношенията на градоустроителя спрямо природата и държавата, спрямо града/селото, спрямо доверилия се лаик, спрямо професията и другите градоустроители.

Народ, елит и “простолюдие”. Народът е висшата ценност: „В името на народа“ ще рече заради него(-вото добруване). Народът са хората, които не съумяват/не са в състояние да се възползват (самоинициативно, пълноценно) от „4-те пазарни свободи“ поради потисничеството на бита, иначе казано, поради (себепричинената и/или предопределената) бедност. Елитът, за който се предполага, че е превъзмогнал ограниченията на бита, е елит само и доколкото изпълнява общественото си задължение да представлява, да се грижи за народа. Не за народите въобще, а за собствения си народ. Елитът върши това както от добросърдечие, така и защото обстоятелствата, шансът (а в добрия случай - идеализмът) са го предопределили да управлява общественото, народното богатство и наследие. Връзката народ-елит не съществува извън собствения ти народ, от който си израснал и с който продължаваш да живееш.

Глобалистката идея е на дело прекършване на корените, които свързват елита със собствения народ. Неслучайно понятието народ е на път да изчезне като аргумент на политическото действие; нещо повече – подобна мотивация бива пейоративно коментирана като популизъм. Простолюдие са тези, които управляват общественото (представяно/защитавано като свещено, лично) богатство единствено като източник на лично (собствено и/или нечие) задоволяване/осъществяване. Неслучайно олигарх и прахосник са почти синоними.

Социална отзивчивост и (сърдечното) възпитание. Големите проблеми на градоустроителя възникват от взаимоотношенията му с простолюдието - себично, безотговорно и достатъчно богато, за да развращава. Горните три определения могат да бъдат изразени с едно само слово – алчност. Тя не познава граници. Простолюдието експанзира, като присвоява/приватизира/експроприира (предимно) обществените богатства. Градоустроителят неизбежно пръв съзира (и се противопоставя?) на алчността в нейния поход да завзема основния ресурс - общественото пространство.

Градоустройството е рожба на социалната чувствителност/отзивчивост на ХІХ век, родил също така и социализма, и народнячеството. Социалната отговорност е дълбоко присъща на градоустройството. Градоустроителят е близо до народа и е по определение критичен спрямо алчността, която от своя страна го представя/злепоставя като тоталитарен реликт.

Това продължава и в наши дни: бяхме свидетели на филм, който представяше най-заслужилия за София човек - кмета инж. Иван Иванов, като „Гостенинът на Хитлер (?!)“. Социалната отговорност на градоустроителя няма нищо общо с неговите политически възгледи. Важно е неговото (сърдечно) възпитание, неговият поглед върху нуждите на другите хора, вживяването в техните битови проблеми, грижата за тяхното (вкл. и националното) здраве и самочувствие. Затворените комплекси са простолюдска креация (чужда на българската душевност) – заявен публичен отказ от споделянето и грижата за народните проблеми, направен по латиноамерикански образец.
 

2.
Държава и власт. Държавата е монопол върху насилието (не само бруталното). Властта (включително и „четвъртата“ - медиите) е възможност за институционализирано (но все пак, не и безгранично) насилие. Държавата, властта и идеологическото насилие изповядват определена основна, субстанциална ценност. Тя може да бъде народът, пролетариатът, може да бъдат и „4-те пазарни свободи“ (свободното движение на хора, информация, стоки и капитали, влезли в сила в ЕС едва от 1993 г.). Властта не е безгранична. Ограничена е от неприкосновеността на личността и принадлежащото й интимно пространство. За градоустроителя това не е достатъчно – необходимите за всяка личност „5 урбанистични права“ (= гаранции за свободно развитие чрез наличие на достатъчно слънце, чист въздух, обилна вода, комунална чистота и спокойствие, духовна същина - Genius Loci) са също част от неприкосновеността на личността. Както държавата е длъжна да защити неприкосновеността на всеки живот, така и собствеността (частна, обществена, „свещена“...) не може да бъде упражнявана срещу „5-те урбанистични права“ на всяка една личност. „5-те урбанистични права“ не са в задължителен конфликт с „4-те пазарни свободи“ (те по-често си помагат), но в случай на разрив между тях „5-те“ надделяват над „4-те“!

Неустоимият чар на градоустройството. Но градоустройството, както казва майор Томпсън, ...не е само това... Наред с човешкото (интимното, личното), в градоустройството е заложено и божественото Начало. Личността има както само свой, така и обществен живот. Без исторически наследен и съответно натоварен с отговорности обществен живот, всеки (не само българин) би се превърнал в само генетичен материал. Божественото Начало лежи в основата на Големите градоустройствени начинания от древността до съвременните Grands Projets (не само на Митеран). Модерният човек има нуждата да съпреживява човешката общност. Това става чрез (литургията на) градоустройствения патос. Градоустроителят е и („свещено“-) служител. В България – на другите българи.

Властова злоупотреба с градоустройствените аргументи. Узурпирането на градоустройствения патос е част от сложна игра между властник и градоустроител. Властникът гледа на градоустроителя като на свое оръдие в борбата си за авторитет и утвърждаване/оцеляване. В последна сметка се оказва, обаче, че властта е предоставила своите големи възможности за осъществяването на градоустройствен замисъл, надживял всяка (политическа) власт. Градоустройството не може да бъде тоталитарно. Напротив, то е единственото нещо, което успява да подчини тоталитаризма (на фараони, на Louis XIV, на съветизма...) на по-висше Начало - градоустройствения патос. Казва се, че „Архитектурата е дъщеря на властта“. Коя ли дъщеря не се е качила връз бащината глава?
 

3.
Градоустройството–рамка за пазарното стопанство и частния интерес. Президентът Обама въведе ограничения над свободата на финансовия капитал, които бяха немислими допреди година. Регулирането на финансовите (при поземлените!) операции е необходимост, която всеки български градоустроител отдавна осъзнава и изповядва. На този „поземлен“ детайл на капиталовата (четвъртата) свобода, българският градоустроител се противопоставя и то от две десетилетия „пазарно“ стопанство насам. Сетивата на градоустроителя за извращенията, до които стремежът към печалба води, са далеч по-изострени (бих ги нарекъл иманентни, т.е. дълбоко присъщи), отколкото на който и да е политически деец. Градоустроителят вижда/предугажда ставащото още на чертожната си маса. Градоустройството е коректив (но в никакъв случай – предоставящ улеснения, угаждащ) на т. нар . стопанска инициативност.

[1]ромис, защитаващ „5-те урбанистични права“. Законодателната битка предстои. В нея градоустроителят трябва да поведе общественото мнение за утвърждаване - налагане на „5-те урбанистичните права“. Желаната формула трябва да е не „5 за 4“, а „5 и 4“. е напълно непригоден) да осигури постигането на желания здравословен компБорба за морален компромис със силите на пазара. Отношениятамежду градоустройство и пазарно стопанство не са еднопосочни. Изходът от това (понякога) здравословно противостоене е балансът/компромисът. За да бъде този компромис разумен и морален, той не може да бъде формулиран в ущърб на „5-те урбанистични права“, както и не може да загърби грижата за общественото благосъстояние, постижимо не без помощта на „4-те пазарни свободи“. Законът не може (а ЗУТ
 

4.
Поземлена собственост и право на застрояване. Собствеността е обществена конвенция, която във всяко време решава едни или други задачи и бива формулирана по съответния начин. Ние сме свидетели както на премахнатата социалистическа (общодържавна) собственост, така и на днешната капиталистическа собственост. Но в изминалата 2009 година станахме свидетели и на това как държавната (иначе казано: общонародната, социалистическата) собственост бе мигновено възкресена, за да спасява Запада от финансов колапс. Не се впечатлявайте, когато „собственически“ аргументи биват използвани срещу градоустройствените, обществените и съвсем не – срещу българските национални интереси. В тази ваша битка ще бъдете подкрепени и от очевидността, че правото на поземлена собственост не съдържа a priori и правото тази земя да бъде застроявана. На определението „свещена“ гледайте само като на бездарна демагогия. Защо да има (обикновено само една) „свещена частна“, а не и много други (при това потърпевши) „свещени“ собствености, включително и обществени?

Поземлена спекулация. Права над надбавената стойност. Градоустроителят е задължен да се противопоставя, даже да осуетява кражбата на обществено богатство, каквото е тихомълком присвояването на диференциалната рента, която възниква в резултат на градоустройствено-комуналното благоустрояване на земите. Това подобрение става само за сметка на обществени (държавни и/или общински) фондове и отсъждания и поради това принадлежи единствено на обществото. Реституцията на земеделски земи вътре в градските очертания е най-големият удар, нанесен на българското градоустройство, и което е по-лошо – на чувството за справедливост. Този проблем се нуждае от ново законодателно решение, което не е по силите само на градоустроителя. Даже Мусман не е успял да го постигне, а много го е искал. Съответният Закон остава неприет. Градоустроителят е този, който не бива да разрешава обществото да забрави този проблем. Градоустроителят е гласът на немите, нечуваните (според един станал напоследък популярен изказ).
 

5.
Автономност на градоустройственото мислене. Единствено спазването на Закона и/или позоваването единствено на него е очаквано поведение само за юристите. (Срещал съм градоустроители географи, инженери, климатолози, стопански дейци... но никога – юристи!). Отказът от градоустройствената целесъобразност (ЗУТ не предвижда подобен аргумент!) и нейната замяна със законовото съответствие в общинската и съдебната практика е на дело отказ от професионално градоустройство. Градоустройствените дебати не бива да бъдат сведени до вещно право и поземлена собственост.

Професионалният арбитраж (наред с правния) трябва да бъде реабилитиран. В полза на това говори градоустройственият хаос, завладял страната.

Неизбежният избор–мисионер или опортюнист. Това е избор и пред всеки млад човек, тръгващ по пътя на своето обществено изграждане. Градоустроителят обаче не е просто професионалист, той е и обществена личност. Той трябва да си отговори първом на въпроса: „Кому ще служа?“. Мисионерът служи на обществен идеал. Това е абстракция и то без собствена банкова сметка. Изборът е лесен, но само за малцина. Опортюнистът си въобразява, че служи на себе си, когато се изкуши от шанса за ранна кариера.Ранното издигане в истаблишмънта (администрацията, чиновничеството, партията...) съдържа и отговора на предходния въпрос. Оправданието: „По-добре аз, отколкото някой некадърник“, не забелязва, че незаслуженият летящ старт дава началото на подмяна на личността (ако личността е била налице). Нуждата от закрила, от принадлежност, от одобрителни жестове и знаците за взаимна лоялност подменят естествените и градивни състояния на борба и съревнование, които ни правят човеци.

Баланс между Истината и Реда. Вие сте Истината, защото познавате града и селото, знаете нуждите на техните жители, както и че техните „5 урбанистични права“ трябва да бъдат осигурени от вас. За да постигнете това, вие трябва да разрушите унаследеното status&aposquo, сиреч - Реда. Това обаче трябва да бъде направено така, че животът да продължава да тече, мъжете да работят, жените да раждат, децата да ходят на училище. Вие трябва да постигнете този баланс, който шумерите наричат Ме, древните египтяни – Ma&aposat[2]. Това, че вие знаете вярното решение, не прави от опонентите непременно ваши врагове. Техният (често ограничен, натрапен, изкористен?) мисловен строй ги прави защитници на градското status&aposquо.

Щом при древните не самата Истина, а нейният баланс с Реда е хармоничното поведение/идеалът, така ще да е и при нас, днешните. Най-често тъкмо фанатикът е човек, прегърнал Истината, на която безусловно/безогледно служи и търси нейното осъществяване начаса – резултатът на дело е Френската и Октомврийската революции – слепи, окървавени и разрушителни.
 

6.
Градът–единствената вечна творба. Казваме, че всяко живо същество е единствено и незаменимо. Колко по-вярно е това, когато е казано за града/селото. Отговорността на градоустроителя е смазващо тежка. Той защитава/запазва и осигурява бъдеще на живот, успял да издържи (по нашите земи) хилядолетия. Сам по себе си този факт е велик. Има ли други човешки дела, които по своето дълголетие да могат да се съизмерват с градовете/селата? Поради това нашата професия се нарежда редом до тази на лечителя.

Вникване в (интимните белези на) града. Genius Loci. Дълголетието е и развитие/селекция. Остава (макар и само част от) смисленото, доброто, целесъобразното. За да разберем града/селото, които се заемаме да подготвим за бъдещ живот, трябва да вникнем в решенията, които са били вземани преди нас. Те от столетия вече са забравени като тезиси, но са достатъчно добре овеществени чрез наследените функции, пространства, даже (в щастливия случай) – сгради. Тази (напомняща за себе си) устойчивост е Духът на мястото – Genius Loci. За да го разберем, трябва да възпитаме в себе си тази чувствителност, която ще наречем Усет/чувство за град. За да го постигнем, не трябва да отминаваме никое отклонение от „очевидните“ правила и редове, докато не си отговорим на въпроса не е ли това спазване, съобразяваме, даже почит към вече забравени правила и редове? Така изключението става един от пътищата към истината (на не само миналото). Разкриването на Genius Loci не е просто любознателност, а и път към себеразбиране/себеидентификация на всекиго от града/селото, включително и на неговия градоустроител.
 

7.
„Финансиране“. Градоустройство се прави с чужди пари. Това означава, че желаещите да строят се подчиняват на вече формулирани градоустройствени ограничения/наставления. И колкото те са по-устойчиви (удържали на времето), с толкова по-голяма охота предприемачът се подчинява на градоустройствения замисъл. Така той, предприемачът (най-често parvenuе), става част от, успява да се приобщи към утвърдена (десетилетна, столетна) ценност. „4-те пазарни свободи“ създават само предприемачи, машини за пари. Предприемаческите проблеми започват от мига, в който си зададат въпроса: „А сега какво да правя с тях (с парите)?“. Градоустроителят може да даде най-добрия отговор. Когато той (градоустроителят или отговорът) липсва, парите са накачулват по идиотски начин като в Бурж Катар.

Грешката-недъгът, ставащ достойнство. В градоустройството грешките не подлежат на поправяне; не ги замазвайте (трасето на бул. „Тодор Александров"). Голямото умение на градоустроителя е във всяка грешка да открие неподозирано достойнство и стъпил върху него, да даде ход на ново, често изненадващо развитие. Това е постижимо само за най-добрите измежду нас. Поради това почитта, дължима на другите градоустроители преди (те са винаги редом) нас, е както етично поведение, така и белег за професионализъм.Така е, защото в градоустройството най-голямото достойнство е приемствеността. Времето патинира, о-благо-родява всичко, прави даже от абсурда куриоз (също ценност - наклонената кула в Пиза).

Нещо повече. Градоустройството създава култивираната среда, в която заживява с охота всеки новодошъл властник. Така градоустройството успява да съгради мостове между времена и хора, които изпитват изпепеляваща (политическа) омраза едни към други. То, редом със сградостроителството, успява да (из-) лекува социалния хаос и да възстанови обществения баланс Ma&aposat.
 

8.
Последният генералист. Високата квалификация мнозина отъждествяват със специализацията, със сегментираното мислене. Това води до общуване с все по-стесняващ се обхват и в крайна сметка става разговор със самия себе си - симптом на лудостта. Градоустроителят възстановява разговора между тези милиони самотни (защото - „специализирани“) хора, тъй като се грижи за нещо, което вълнува всички в града/селото. Това превръща градоустройството в свръхпрофесия, а градоустроителя в човек, който обединява много хора в името на една единяваща представа за града/селото. Това е свръхотговорност, която, ако се осъществи пълноценно и докрай, прави от градоустроителя политик, даже държавник - водач.

Градоустройствената образованост не се дължи на учители, даже не и на практиката- често принизяващо елементарна. Образоваността е универсално познание, просто информация. Любопитството е по-добрият наставник на градоустроителя. Истинското, действено познание се придобива, когато вие не оставяте нито един появил се у вас въпрос без отговор. Днешният свят е истинска благодат за хората, търсещи отговори. Интернет ви съпровожда до всяка библиотека, до почти всяка чужда мисъл. Тъжно е, ако вие не съумеете да формулирате въпроса. Ако се страхувате от изкушението на любопитството, ако не сте любопитен (любознателен звучи далеч по-безопасно), то тогава по-добре изоставете това призвание. Градоустроителят не е просто/единствено/само професионалист.

9.
Големите истини. Не пилейте пространството; то е далеч по-незаменим ресурс от енергията. Урбанизацията (населени места, пътища, индустрии, проводи...) е травма, която нанасяме на пространството и затова тя трябва да бъде ограничавана, сдържана и лекувана. Успеем ли, след време малкото българи ще живеят по най-хубавия начин в Европа - не един връз друг, а всред много природа. А животът със/всред природата възпитава елитарно поведение.

Не разсипвайте историята. Тя е матрицата на времето. Нашата значимост, нашата субстанция се обяснява/измерва с културните напластявания от проходените/изживените исторически времена. Всеки знак, който възкресява спомени/знания за миналото, трябва да бъде защитен. Ако знаците са унищожени, създайте ги наново. Това са (живи или възкресени) знания и което е по-важно, те са моралното основание ние да обитаваме наследеното, нашето, българското пространство.

Мечтайте по различен начин. Пазете се от световно признати (наподобявани) образци. Търсете българската отлика. Предугаждайте българското обществено развитие, развитието на градските нужди и технологии. Отказът от старата технология не предполага нейното пълно изтръгване от пространството; така само ще отворите нова на мястото на вече зарасналата рана. Не унищожавайте заварените инфраструктурни трасета (съвсем пък не, когато са Околовръстни линии или Плавателни канали), те пак ще послужат, макар и за други (засега непредугадими) бъдещи цели. Новите инфраструктури събирайте в сноп. Подчинете новите технологии (метроизграждането) на заварените градски ценности.

Мечтайте за най-доброто. Примирете се с възможно осъществимото, но само ако успеете да промените градоустройственото status&aposquo към по-добро. Светът става все по-урбанизиран, все по-“градоустройствен“. Даже защитата на завареното status&aposquo е крачка назад. Не допущайте отстъпление от вече постигнатото. Осъдете отстъплението, без да го щадите; наречете го упадък, мракобесие, провал. Не се отказвайте от вашата мечта; тя (веднъж осъществена) ще промени живота на хиляди българи.
 

10.
Бъдещето на градовете. То е осигурено за вечни времена.Даже и при фантастично развитие на електронните комуникации, прекият досег с другия човек ще остане най-голямото човешко преживяване/приключение. Това може да стане само в градовете/селата (не, разбира се, по паркингите и в моловете). Не мога обаче да си отговоря на въпроса дали един 10-15-20 милионен град продължава да е град.

Вашето бъдеще. Градоустроителят не е кабинетен учен, а е обществена личност - политик. Той трябва да има ясни възгледи за обществото, обществените групи и за отношенията между тях. За тях той пази/гради жизнена (градска/селска) среда. Това ще наложи той да избере определена политическа платформа и да предпочете едни политически приятели пред други.За всеки начеващ млад човек изниква въпросът: „С кого да тръгна?“.Либерал, демократ, социалист, народняк, монархист, националист, екоактивист... Този избор не е съдбоносен. Ако предпочетете един от тези възгледи (ако се двоумите, последвайте избора, направен от вашите бащи!), то в течение на един (вашия!) живот политическата конюнктура ще дойде поне веднъж при вас. Тогава с право ще я оглавите. Страшното е, ако бягате след политическата конюнктура. Тогава вие ще сте винаги закъсняващ аутсайдер, при това морално непълноценен. Изминалите 20 години ни „предложиха“ богат избор на догонващи нагаждачи.

За да сте добър градоустроител, трябва да заживеете с убеждението, че сте единствено правият и че целият останал свят е пощурял. Така е наистина. Светът се люшка/бива лашкан от една политическа (даже крайна) представа към друга: от пълна стопанска свобода, либерализъм и ограничаване на държавата (= тачеризъм) към възраждане на държавния контрол (= изъмът на Обама) и на дело национализация (но на загубите!) на опустошените от разгула частнособственически банки. Тъкмо „пазарната“ алчност доведе съседна Гърция до катастрофа, равна на загубена война; тя бива съветвана да продава острови.

Светът днес не знае накъде да отиде (да завие), затова вие следвайте неотклонно и праволинейно веднъж избрания от вас (политически) път за/в България. Вън от нея на вас ще ви бъде отказано правото да взимате решение в/от името на другите. Маргинали (в странство вие ставате такъв) не могат да пазят/развиват/градят градове. До висшата привилегия да бъдете градоустроители ще бъдете допуснати само в собствената ви страна-България.

Арх. Христо Генчев

08.03.2010 г.